Алберт Попов записа най-високото постижение в кариерата си, след като се класира на трето място в слалома от Световната купа по ски алпийски дисциплини в американския зимен център Палисейдс Тахо. Така той се качи за първи път на подиума в старт за Световната купа, което български състезател не беше правил от 39 години насам. Последният подиум за Световна купа за България е от 16 декември 1984 година, когато Петър Попангелов завършва трети на слалома в Мадона ди Кампильо (Италия). Резултатът на Алберт Попов е един от най-добрите в историята на българските ски.
"Трудът е неизбежна част от успеха. Много хора казват: ”Колкото повече тренирам, толкова по-голям късметлия се чувствам”. Това определено е така!"
Готов съм! Чакаме детенце и искрено го искаме! Мисля, че ще ми даде още повече сили да се боря в чужбина и да знам още повече за какво го правя. Винаги съм искал да съм млад баща. Искам да имам сили да си играя и да спортувам с детето си - ще е много забавно. Ще го кача на ски при първа удобна възможност. Да е в планината на чист въздух.
Не сънувам много напоследък. Представям си с цели и неща, които искам да ми се случат. Винаги съм вярвал, че мога и че ще стигна до подиума. Успях да сбъдна една моя цел и детска мечта. Остава да мечтая още повече и да мечтая по-надалече.
Да, за да се върна към корените си, се качих на Алеко. Изкарах целия ден горе. Прекарах го само с близки хора. Знаех, че това ще ми даде сила и ще ме събере и предполагам, че това помогна, за да направя този успех.
Опитахме се да вдигнем нивото в периода на подготовката с треньора ми Ивайло Борисов и смятам, че го направихме. Започнахме силно, макар да нямаше много класирания в топ 10. Но и сезонът беше странен, карахме в много различни условия - много меки писти и състезания на сол. Много често стартовият номер определяше шансовете за класиране и се получи така, че нямах поле за изява. Все пак се радвам, че на условия, на които по принцип не съм добър, успях да запиша не лоши класирания. Показах една стабилност в началото на сезона и след това бях готов за атака.
След Нова година дойдоха моите писти и моите терени, но пък тогава късметът ме изостави и четири поредни старта не можах да запиша резултат. Колкото и да съм уверен по принцип, това ми повлия негативно. Затова в САЩ в първия манш бях предпазлив и станах 25-и, но пък останах позитивен, защото усетих, че ските и теренът ми пасват. Във втория манш бях с шести номер и знаех, че ще е или всичко, или нищо. Направих спускане без сериозни грешки - всичко сработи и се получи!
Трасето в САЩ за втория манш беше доста по-бързо от първия, но се възползвахме с моя треньор. Той беше ограничен в това как да нареди вратите, защото Ивайло Борисов обикновено би наредил доста по-трудно пистата. Той ми каза да карам за удоволствие и да давам пълна газ, затова се радвам, че стана.
Ако искаш да се докоснеш до подиума, смея да твърдя, че трябва да дадеш всичко от себе си. И там вече просто трябва и да ти се случи. Има страшно много атлети с потенциал за победи и подиуми, но нямат късмет. Йоханес Щролц е добър пример за това, защото миналата година от нищото стана най-добрия алпиец в Австрия, а дори не беше в отбора. Взе олимпийски медали, спечели всичко, което можеше да спечели, но тази година няма никакъв късмет и рядко се класира за вторите маншове. Така, че късметът играе голяма роля. А от нас, както се казва, се иска да си откъснем главата и дадем всичко от себе си.
Вижте отговора на Алберт във видеото
Трудът е неизбежна част от успеха. Много хора казват: ”Колкото повече тренирам, толкова по-голям късметлия се чувствам”. Това определено е така! Но в крайна сметка има съдба и късмет, които, или ти позволяват да го направиш, или не ти позволяват. Всеки път за малко може да не ти достига, но смятам, че имам късмет и с целите, които си поставям, успявам да ги постигна.
Смятам, че оттук нататък ще ми е малко по-спокойно ментално, защото постигнах нещо голямо. Смятам, че ще съм по-освободен в карането. Разбира се,че винаги има накъде да стана по-бърз и затова всяка година гледаме да има растеж и развитие в карането ми. Подиумът ми беше мечта, но това е добро начало към по-големи цели, които да преследвам.
На Световното целта ни беше да съм в максимално добра форма и смятам, че съм в страхотна форма. Трябваха ми две чисти спускания, за да запиша добър резултат. Световното беше тежко, със стръмен и заледен терен, което мислех, че ще ми бъде от полза. Хващането на кола дойде изневиделица и с треньора ми се чудехме защо се случва на състезание, а не на тренировка. На тренировка обаче може да си позволиш да загубиш време, докато в състезанието веднага се стремиш да компенсираш. На Световното изпуснах за момент линията и веднага си помислих, че трябва да дам газ, което доведе до хващане с милиметър на кола.
На подиума норвежците се снимаха с 20 човека екип, докато ние бяхме само трима. Организаторите ни похвалиха, че с толкова малък екип постигнахме нещо страхотно.
В България беше много късно след края на състезанието, но се чух първо с приятелката ми. После с родителите ми. Всички бяха много въодушевени.
За другия сезон си мечтая да стана още по-стабилен в първата десетка. Надявам се условията да го позволят и да мръдна малко нагоре с номерата, защото този сезон се видя, че дори само 2-3 номера по-напред имат сериозно влияние. Пожелавам си догодина да имам още повече такива карания като това сега в САЩ. А за финалите в Андора съм си казал, че ще карам за удоволствие и ще давам пълна газ. Ще отидем 2-3 дена по-рано и ще опитаме да намерим перфектните ски, тъй като се очаква отново да караме на сол. Това ще ни помогне, а другото си зависи от мен.
